" Ливадите жълтеели на дневния пек и Балканът, стаил аромати, гледал извред по людската земя. Връх Червен, окъпан в ружите на заника, мълчал. Мълчаливец от незапомнени времена…– Е, Яно, свършихме. Таман се свечери.– Байчо Петкане, обърнахме сеното, пластове напластихме. Пък и вчерашното сухо дигнахме в купи…От чакмака отскачали искри, свитата изсъхнала шума от стария орех, завита във вестник, димяла… Петкан бил приседнал на половин купа. Потта се стичала по мократа му риза, а гърдите му раздухвали жаравата. Пушила завитата от шума цигара в устата му, светлеели очите му и поглеждали към Яна без свян и боязън.– Яно, откога си дома?– Зная ли, байчо. Откак се помня, мама ме доведе у вас и все сме си играли…– Яно, беше си малка. Кога те клъцна зъмя, връзвах ти крака с листо от къпина. Татьо не беше дома.– Вярно е,байчо, помня.– Ами козлето кога ти съдра с рогата сивия предник?– Как да не помня? И ти ми се смя…– Пръст си отсече, връзвах го с живовлек… Яно, хубаво ли ти е да косим и пластим заедно?– Хубаво! И душата ми, байчо, не е морна от днешна умора…– Пусти месец ни завари. Татьо и мама избързаха надолу. Нали ще доят козите? Че и сиренето трябва да сложат в качета – да зеленяса.– Байчо, не ме е стах. Нали съм с тебе?– Слушай, Яно, нали си ми сестра? Тъй де….сестра – майка ти те доведе, аз те помня оттогава…. Пък и не сме си толква роднина. Нали рече, че не те е страх? Доближи се! Я ела по-наблизо! Досега, де се вика, сме били брат и сестра. Отсега да сме мъж и жена, а?Ударил гръм – нечакан. Светкавици направили обръч над Червен. Разбучала се земята от близък тътен. Залюляла се ливада, пластове, купи сено. Угаснал месецът! Затъмняло като в рог. Не капнал дъжд, не дошла и буря! Чула вода – пресъхнала, чула гора – повяхнала, чула птица – онемяла, чул Господ – вкаменил ги!На съмване светнало. Да се види – Петкан и половин купа под него – камък! Яна – на пласт от сено – камък!"
Из „Сказание за Тетевен”, Катя Иванова
Обработка: Ива Лазарова
Снимка: Ирена Мицковска
източник http://greencheese.eu/
Коментари