Публикуваме го с нейно разрешение и без промяна
Здравей, Иво!
Като мой “незаконен” брат на 5-тия ден след смъртта ти ето какво ще ти кажа. Поляната, в която се гмурна, беше красива и жива – нежни лилави поветици загръщаха с воалетка младото лица на тревата, възторжени насекоми излитаха от катапултите на детелините, овчарските торбички поклащаха едрите си главички в невидимата примка на погледите. Ковчегът ти, кацнал върху кубистичната глина, приличаше на редакторска поправка в твое стихотворение – нелепост някаква. Затова пък двамата цигани-копачи сякаш се пръкнаха от епиграмите ти – забучили опърпан плажен чадър малко настрани от скърбящите, но все пак достатъчно близо, за да образуват фигурата на вечната иронията. Прости ми, че не плача - нищо не се търкаля по лицето ми, нищо не накъсва дишането ми, никакво тяло не стои пред мен и теб (нито твоето, нито моето) – отворен е един свят за душите ни, който скоро ще бъде затворен или от скръбта или от живота. Зад мен е Митко Кръстев, той е натежал и от моята мъка, която сега не усещам, и коленете му се огъват, Гери прегръща букет от красиви перуники с най-изящната скръбна нежност на света. Отец Николай Петков пее упокойни молитви и кръжи около теб като майка, която не иска да пусне детето си само да излезе от къщи, та ми се струва, че Отец Павел сега се чуди теб ли да опява, Ники ли да наглежда да не падне в дупката. Мира е в друго пространство, сигурно някакво като нашето с теб и не бих се учудила ако вече свободно се роиш, за да се рееш с всеки от нас едновременно. Сигурно се гордееш с Иван Станков и Митко Михайлов - те те закрилят сега, и сигурно гледат през нас към един друг ред от хора, които те очакват на другия бряг. Аз пък забравих, че баба ти почина преди няколко години и я срещнах два пъти този ден в Троян. Какво става с тази уж непропусклива мембрана между живия живот и мъртвия живот – да не би реалността да плагиатства от Сарамаго? Имам още много, много да ти разказвам, но сега спирам, защото Пламен Дойнов прави паметен брой на „Литературен Вестник” за теб и няма място за повече редове и за повече знаци. Чакам с нетърпение думите на другите, които като трохите на Хензел и Гретел ще ми покажат още пътеки за приятелски разходки. И все пак искам да добавя последно изречение, което дано не впише нашия разговор в жанра на траурните слова: Иво, децата ти ще се гордеят с теб, както се гордеем ние, твоите приятели - ще видиш!Мая Ангелова
Коментари